Постинг
24.01.2010 20:13 -
През един необикновен поглед
(Балтимор – психиатрична клиника)
Плача. Страх ме е от това което виждам и в сънищата си и в нереалността. Сам съм в стаята. Другите болни ги е страх от писъците ми. Преди да изпадна в поредният пристъп чух един от болните да споменава, че съм неспасяем и безнадежден случай. Тогава се превърнах в чудовището, което мога да бъда когато си поискам. Порасна ми козина, зъбите ми се удължиха и изостриха, ноктите пораснаха за секунди и бяха готови да дерат живо месо, очите ми станаха жълти и нападнах тази еволюирала измет. Държаха ме с белезници на краката и ръцете шест месеца.
Не мога да разбера откъде идват ужасяващите ми видения. Това което чувам е един глас, който ме вика по име:
- Робърт, Робърт…
А дали се казвам Робърт се чудех известно време, докато не попитах Господаря си – Сатанаил. Той ме посещава всеки месец по един път и заповядва на подопечните си демони как да се разпореждат с мен. Понякога ми слага някаква отрова в ръката докато всички ме държат здраво. Как разбрах, че е той? Ами той е с премяна различна от на другите и именно на тях заповядва.
- Робърт, защо не спиш? Кажи ми как да ти помогна? Опитахме всички възможни лекарствени комбинации и резултата е нула. Понякога си мисля, че трябва да докараме някой екзорсист тук. Въпреки атеизма ми. Може би някой свещеник дори.
Тук при споменаването на последните думи нещо стана с мен и не можех да го овладея. Настръхнах и почнах да треперя. Не разбрах и дума от това, което каза, но “свещеник” ми се заби в съзнанието. Почнах да крещя и да викам от ужас.
Понякога със скоростта на светлината нещо проблясва в ума ми между ужасите. Камбанен звън. Отново ми сложиха белезниците. Едно не мога да си обясня. Защо и самият Сатанаил се страхува от мен? Последният път ме удариха с железен предмет когато започнах да крещя неистово и когато го хванах за огнената дреха. А и защо не се опарих от неговата премяна. Нещо не е наред… Ето отново. Някой пее. Аз съм на сигурно място. Говорят ми:
- Няма нищо моето момче. Ще живееш при нас. Дядо и баба те обичат.
Хора с дълги бради и одежди се мръщят и изглеждат опечалени. Но не. Те не са. Всичко е толкова изкуствено.
Най-много ме е страх от гласа, който ме вика. В него има напрежение.
Слушам как демоните си говорят:
- Този ненормалник щеше да убие докторът. Искам да го преместят в друга болница. Страх ме е, разбери. Никога не знаеш какво да очакваш от този. Ако не беше Хърб да го удари не искам и да мисля какво щеше да стане.
- Аз пък искам друго. Пица с бекон, сирене и риба тон.
- Ще поръчваме ли? Дороти, ти какво искаш, но без китайска храна?
- Поръчай мексиканска, ще менкаме с пицата.
Лице и тяло. Обичам това лице. Поставено е с тялото в ковчег. Няма никакво движение, никакви емоции.
- Целуни мама и й кажи сбогом.
Хора плачат. Аз не мога и не разбирам. Всичко е на сън. Убеден съм, че скоро ще се събудя. Но не това ме измъчва. Страх ме е от гласът, защото го чувам постоянно.
- Робърт, Робърт…
И ето най-после разбирам… Скрил съм се под бюрото и гледам как човек удря с всичка сила същото лице от ковчега.
- Претрепвам се от работа всеки ден и ти дори не можеш да ми сготвиш нещо вкусно овца смотана.
Изведнъж тя пада рязко на земята.
- Рита? Рита, добре ли си? Рита? Отговори ми, моля те.
Минава време. Мъжът почва да псува. Изнервен е. Хваща телефона и се обажда на някой.
- Хари, направих най-голямата си грешка в живота. Ако си ми истински приятел ще ми помогнеш. Какво съм направил? Не е за телефона. Да, същото, но този път прекалих май. Ела. Къде е Робърт ли? Излезе ми от ума по дяволите. Ще го намеря, а ти идвай.
Мъжът започва да подвиква:
- Робърт, Робърт…
Някакви сирени. Много хора.
- Съседите казаха, че тук трябва да има и дете. Намерете го и направете така, че да не вижда тази гледка.
Отново сънувам, виждам черна течност около жената и лица, които ме гледат и отвеждат някъде.
- Това момче не е добре, сър.
- Поредната гадост Том. Има ли някой, който да ми обясни защо това се случва и продължава да се случва навсякъде и по всяко време?
- Ами, експертите по криминалистика казват, че…
- Майната ти Том, въпросът беше риторичен само Христос може да даде отговор и… Не ми цитирай Библията.
Почвам да крещя… Още един ден измина под фалшивата светлина на стаята. Последен спомен…
- Не ми взимайте детето, демони. Аз съм му баба и го обичам. Вие вършите делото на Сатанаил. Когато обичаш някой знаеш как да се отнасяш с него и какво да направиш, че да му е добре.
- Госпожо, обичта е чувство, което заслепява, разумът съчетан с квалифицирани умения води този свят напред.
Почвам да крещя…
