~~=~~ :: Философия през розови очила

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.03.2010 09:47 - Философия през розови очила

Автор: jwk Категория: Изкуство

Прочетен: 2011 Коментари: 4 Гласове:

Хапчетата ме доведоха до Лудост и блаженство. За мен и двете бяха част от идеала ми. Вече не знам дали спя или съм буден. Сънувам с отворени очи. Реалността е относително понятие дори за хората които не вземат ЛСД. Мен само едно хапче ме извади от скучната и прозаична действителност. Потопих се в свят на фантазии и мечти където няма невъзможни неща. Видях ада. Ще ви го опиша. Там всички се забавляват и нарушават всички божи заповеди. Правих секс с дявола и карах вещиците да ми духат, а те имат остри зъби. Много са грозни. Видях се с Христос, който успокояваше Юда за да не чувства вина защото ролята на предател, която самия Господ му бе отредил мъчеше съвестта му. Мога да плувам като никой друг на пода на Лудницата. Боря се с големи вълни, а веднъж дори карах сърф на огромно цунами. Летял съм с МИГ 29 и се хвърлих като парашутист от самолета, но парашута ми не се отвори. Тъкмо си казах: Край- ще трябва да се върна в самолета за да взема нов парашут, ама къде ти, досетих се че бях бил пилота на покер и той искаше да ми го върне затова не се върна на заден ход. Добре че сина ми се занимаваше с много доходен бизнес, а именно продажба на детски балони та ми беше дал в знак на признателност, че го научих да играе покер един розов балон. Приземих се успешно във Виетнамската джунгла, но там… Сражения между някакви жълтурковци и Чарли Шийн. Даде ми автограф и си поговорихме за това дали очаква да получи Оскар. Ей това момче си го бива ама на покер… Бих го. Тъндара-мъндара. Звучи някаква песен по радиото. А… - Хайде на бонбоните. Не мога да разбера защо им викат бонбони. Те са бели и не са сладки. Един път почнах да хрускам така наречените бонбони и от тогава доктора забрани на сестрите да ги наричат бонбони. Само тая стара вещица сестра не знам коя си, си прави майтап с мене. Да започнем отначало. Бях на 15 години когато започнах да пуша трева, събирахме се с отбора наркомани. Дърпахме по три-четири пъти от марихуаната и разсъждавахме върху вечните въпроси. Това продължи година-две( паметта ми изневерява) когато почнахме да правим различни смесвания на хапчета, алкохол и трева. Минах на екстази, ходехме по дискотеки и живеехме. Тогава за мен това бе истинският живот. Баща ми и майка ми бяха постоянно на работа и ангажирани. Даваха ми пари, всички бяхме богаташки хлапета. Беше велико, секс с дрогирани и едновременно пияни момичета. Един път се завихри такава оргия, че случайно опитах секс с момче. На другия ден повръщах. Живота продължава и каквото и да се случи то е било и преди. Няма нищо ново под слънцето. Пък и начина ми на живот не се измени от преживяното с момчето. Веднага реших да се възстановя по обичайния начин. Петстотин грама водка и едно екстази и забравих за случката. Но пак повръщах. Постепенно започнаха да се случват неща които разваляха дрогирането. Едно момче от компанията падна докато се вихрехме в един клуб и не можа да стане. Помогнахме му да стане, но беше парализиран и с поглед който беше като на олигофрен. След известно време го пратиха в болница и никой не се осмели да отиде да го види. Най-красивото момиче в групата мина на хероин, почнаха да й се появяват рани по тялото. И сега се питам какво ли стана с нея. Разбрах само че лекарите я определиха като безнадежден случай. Искам да си я представя такава каквато беше преди това, но не мога. Защо ли лошото се помни по-лесно. Никой от групата не я спомена повече. Всички бяхме сигурни че ще избягаме от ужаса като не му обръщаме внимание. Но бяхме нагазили дълбоко в лайната. Групата понамаля. За мен бе ужас когато най-добрия ми приятел се самоуби. Скочи от тринадесетия етаж на блока си. Само аз го видях на какво приличаше. Взехме решение че щом сме тръгнали по грешния път ще довършим нещата и ще си играем със смъртта. Никой от нас вече не чувстваше любов към живота, ние станахме играчи в игра която загубата е фатална. Решихме как да играем. Покер. Това беше нашата игра, който загубеше вземаше смъртоносен коктейл. Аз бях много добър. Почти най-добрия. Не. Аз бях най-добрия. Останахме трима. Покер. Обзаложихме се. Раздаването започна. Две аса, две десятки и осмица. Разумно бе да оставя двете двойки и да чистя осмицата с цел фул и презастраховане. Аз реших да рискувам- махнах двете десятки и осмицата с цел трето асо. Но… Не ми се умираше. Може би някой ден щях да откажа наркотиците. Беше ми малко трудно да им кажа че няма да изпълня облога. Щяха да кажат че съм страхливец. Ами другите които загубиха. Те изпълниха облога. Идея проблесна в мен. - Дайте ми от това, от което всички се страхувате. Аз предпочитам мъките, а не покоя на смъртта. - Какво имаш предвид?- попита едното момче - ЛСД. Аз съм по-смел от вас. Лежах и гледах тавана. Защо ли стените на Лудниците ги боядисват в жълто. Бия на покер всички тук, но това едва ли има значение. Направих грешката на живота си. Не. Аз отказах наркотиците. Победих всички от моята компания. Виждам третото асо.

Нагоре