Войната срещу злото поражда зло                                    1 Част                                                       Филипо   Миланският херцог Филипо беше отегчен. Животът му бе предоставил всичко. На 53 години си мечтаеше за някое велико дело, което да му върне интереса към живота. Скуката която изпитваше го бе направила скучен. Вече не искаше подбрано общество където всичко е на преструвки и неискреност. Пуснал си беше брада, не си поддържаше външния вид, не канеше никой в своето имение. Живееше с 19 години по-младата си съпруга, но не изпитваше абсолютно никакъв интерес към нея. Знаеше, че тя си има любовник и че бе щастлива. Филипо желаеше да развали това щастие. Бе станал за присмех на цяло Милано. Мнението на околните не го интересуваше. По-лошо бе че той чувстваше празнота вътре в себе си. Имаше имения, прислужници, хранеше се с подбрани ястия, имаше хубави коне, голяма библиотека със скъпи книги, бижута струващи цяло състояние, живееше в разкош и въпреки това го глождеше познато чувство. То не го напускаше откакто преди години беше свидетел на обесването на един престъпник. Тогава Филипо за първи път се почувства жив. Имаше нещо магическо в самия процес. Ужасът изписан по лицето на престъпника, смълчаната тълпа. Всичко това беше вълшебно. Не е като да произнасяш някаква тъпа реч на която всички се преструват че те слушат. Не. Грозотата на сцената с престъпника, тя беше омагьосваща. Всички гледат. Пълна тишина. Ти си главен герой в своята собствена трагедия. Можеш да се държиш както искаш, хората ще го приемат, да гледаш с умоляващ поглед, да се молиш с глас, да плачеш. Хората гледат. Ти си център на вниманието. Прекрасно. Ами мъките- сигурно са непоносими. Филипо беше разигравал тази сцена във фантазиите си стотици пъти- как ще се държи, но сам знаеше, че реалността е по-интересна от фантазиите и въображението. Искаше, желаеше, мечтаеше да изпита това чувство. Това щеше да е кулминацията на живота му. Насочи мислите си в друга посока. Всичко се подреждаше, само да не избързва и планът му ще е изпълнен. Младата му съпруга седеше на другия край на масата и вечеряше. Той си сипа сол върху месото и се замисли. Да. След като се навечерят плана влиза в действие. Тя ще каже че ще ходи в операта, но Филипо бе изпращал хора да я следят и знаеше, че тя ще отиде в жилището на любовника си. И там ще се случи важно събитие което ще преобърне живота на всички. Нахраниха се. Приборите бяха отнесени от прислугата. Филипо извади от джоба си и скри под масата малко шишенце и си намаза пръстите на дясната ръка. -         Знаеш ли тази вечер ще пее Едуардо? За нищо на света не бих го пропуснала.- каза тя -         Разбира се. И аз бих дошъл, но ме заболя стомаха. Това месо не беше прясно. Ще си почивам, но ще чакам с нетърпение да се върнеш и да ми разкажеш дали Едуардо е имал успех. Във Флоренция го обожават. – каза Филипо и се приближи до нея -         Откакто те срещнах все си същата, ела да те прегърна красавице. – усмихна се той Тя се приближи. Той я погали по шията с дясната си ръка, после прокара показалец и среден пръст над горната й устна и под долната. -         Няма ли да ме целунеш за довиждане? – попита тя “Бих те целунал за сбогом” – помисли си той -         Оставям това за някой по млад и изискан кавалер. Знам защо ходиш в операта. Там си е жив разврат. Пълно е с хищници. Някога и аз бях такъв. Сега съм тревопасно. Аз съм жертвата – усмихна се той -         Не мога да отвръщам на остроумни фрази и да изобличавам. Ти не си такава. Умееш да ги надиграваш. Продължавай смело. Разбра ли сме се, че навън можеш да правиш каквото искаш – пълна свобода. Но вкъщи си моя съпруга. Сега отивам да поспя. Приятно прекарване. На другия ден прислугата събуди Филипо рано. Следователи искали да разговарят с него. Той ги покани. -         Херцоже дошли сме да ви кажем нещо, което може да ви шокира и да се почувствате зле. За съжаление такава ни е работата. Жена ви е била открита мъртва в жилището на художника Маури. Той също е мъртъв. Смъртта е причинена от отрова. Няма да ви издаваме подробности, но знаете ли какво е правила при него, защото ние я открихме… как да ви кажем… -         Гола? -         Не точно, но в легло с него. Изглежда мистериозно, как е попаднала отровата в устите и на двамата. -         Ще ви кажа как. Аз ги отрових от ревност. -         Самопризнанията дори и да сте вие няма да смекчат вината ви и наказанието, а вие знаете какво е то. Вие сте уважаван човек. Не вярваме че сте го направили и ако това се разчуе няма да повлияе добре на обикновените хора. Висшата класа не трябва да има пороци и тя няма. -         Колко успокоително. Добре не съм аз. Преди три години едно момиченце изчезна и беше открито след две седмици изнасилено, пребито и мъртво в гората на Антониоли до прочутия жълт камък. Пак не бях аз. -         Какво говорите и откъде знаете това е следствена тайна. Това не сме го чули. Филипо се усмихна. Те си тръгнаха. Човек си има предназначение. Искаш това което не можеш да имаш. Няма щастие. Преминаваш през мъгла от илюзии и заблуждения, но най-важното което разбираш е че не можеш да осъществиш най-съкровената си мечта защото тя е прекрасна само във въображението ти и ще остане прекрасна само ако си остане там.                                2 част                        Пиетро Барби - Прекрасни   Пиетро Барби не бе красив, но считаше сам себе си за най- прекрасното нещо на този свят. За него света беше изпълнен с вулгарност и Пиетро си мислеше, че единствено той може да му предаде изтънченост, великолепие и пищност. Искаше да се отличава от тълпата, която според него не проявяваше вкус и изящност каквито той ценеше и мислеше, че притежава от всички взети заедно. Бе известен като Павел Втори, но в суетата си се стремеше да остане в историята като Прекрасни. За него нямаше съмнение, че един ден всички ще го споменават от поколение на поколение и той ще бъде вечен пример за младите хора- техен кумир. Старите хора въобще не го интересуваха. Те му бяха скучни. Говореха за политика, благотворителност, реколти, посеви и повтаряха неща които са валидни за тяхното време. Старостта е най- непростимия грях. Грях заради който те трябваше да бъдат наказани най- строго. Когато видеше някой възрастен се отвращаваше. Бръчките по лицето го караха да извръща глава. А когато присъстваше на прием с по- възрастни хора, ставаше и демонстративно си излизаше. Нямаше приятели. Считаше че никой не достоен да му бъде приятел. Жените от обществото му се присмиваха- та той бе по- гримиран и суетен от тях. Посещаваше публични домове, но често се случваше да го гонят от там тъй като перверзиите му плашеха дори закоравели проститутки. При едно такова посещение беше си донесъл чантичка със собствените си изпражнения и накара една проститутка да яде от тях. Пиетро считаше себе си за най-великия творец в изкуството на живота. Мечтаеше да промени света и да наложи своите закони. Вярваше, че по ум и интелект се равнява на Христос. “Аз съм геният, който винаги остава неразбран от простолюдието.” Обичаше да ходи на църква, да стои пред иконите и да ги гледа, защото бе сигурен, че изобразените там светци и архангели се плашат от него и от блясъка и могъществото което излъчваше. Мечтаеше да доживее Второто пришествие и да посрещне Христос прав докато другите коленичат, отдават му почит и му се прекланят. Тогава щеше да смае Христос с величието и осанката си. Обичаше до полуда картините на Гюстав Доре. Те го омагьосваха. Беше чел Библията, но не откри нищо интересно, което да го впечатли и да възбуди въображението му- само един безкраен молебен, но Евангелието на Йоан беше невероятно като замисъл. За известно време това увлечение го обзе напълно. Въобрази си, че е Христос и си пусна дълга коса и брада, облече бяла роба и тръгна да проповядва в Африка при чичо си. Пазеше добри спомени от там- голи недохранени деца, полуголи негърки, канибали, безкрайна пустиня и той лежащ на горещия пясък. Но се вживя в ролята на Христос и реши да излекува едно момиченце болно от проказа по свой метод. Изнасили го. Той не се разболя от проказа и си обясни този факт с това че е син божи. За малко негрите от племето да го нарежат на парчета заради тази му постъпка, но чичо му бързо го изтегли обратно във Венеция. Пък и Пиетро сам осъзнаваше че бе съгрешил като бе докоснал момичешка плът. С това се свърши периода му на вярата че е божи син. Бе на прием у леля си. Скучаеше. И тогава се случи чудото. Появи се известния с разгулния си начин на живот Франческо ди Анджело- занимаващ се с фалшифициране на пари. Пиетро и Францеско отдавна се гледаха с омраза и ненавист. Конкурираха се. И двамата желаеха да се отличават от тълпата. Но сега Франческо бе победител, бе с плащ, който накара очите на Пиетро да светнат. Завист го обзе. Това беше любов от пръв поглед. Най- прекрасната дреха, която Пиетро бе виждал. Искаше този плащ. Искаше го, искаше го с цената на всичко. -         Прекрасни, пак си се облякъл с женски дрехи, ако не беше толкова грозен щях да си помисля, че си жена.- каза Франческо като наблегна на думата ‘прекрасни’ с очевидна ирония. -         Приятно ли беше в затвора? Чувал съм, че пилешкото там е по-добро от който и да е ресторант. Отлежало вино. Чисти чаршафи. Отбрано общество. – каза Пиетро но не откъсваше поглед от плаща. Искаше го, но как? -         Момчета.- засмя се леля Лучия -         От коя разпродажба на едро се сдоби с този плащ?- попита Пиетро -         Струва двеста хиляди флорина и е единствения  в света.- каза с превъзходство Франческо -         Аз мислех, че е част от облеклото на затворниците. Тези лекета от сперма ли са? -         Смей се глупако, но съм сигурен че и ти го искаш. Не съм глупак. Видях те как гледаш удивено. Между другото откога мъжете носят розови панталони? На път към къщата си в каляската си Пиетро си мислеше: “Титлата която нося трябва да бъде защитена с цената на всичко. Аз съм Прекрасни и този плащ ми принадлежи. Изведнъж му хрумна една мисъл. Задържа я защото му достави удоволствие. Почна да я подмята из въздуха докато тя не стана част от атмосферата. “С цената на всичко.” Франческо ди Анджело бе открит на парчета. Да открият всички части на тялото му се оказа непосилна задача. Полицията извади късмет тъй като първото нещо което откриха бе главата му. Той живееше опасно и за всички бе ясно, че някой от престъпните среди си е разчистил сметките с него. Дължеше и доста пари както се разбра по-късно. Пиетро Барби- Прекрасни се гледаше в огледалото и се подготвяше за излизане. Облече плаща. Беше доволен. Ще се появи в операта и ще усеща възхитените погледи на всички. Докато пътуваше си мислеше, че звездите светят заради него. Влезе в салона, където се събираха зрителите на операта. По-старите разменяха някоя и друга клюка, а младите флиртуваха. Той се отдалечи както обикновено сам и отиде нарочно в ъгъла за да не го забележат първоначално за да ги изненада внезапно. Един поглед попадна на него, после втори и постепенно всички гледаха само него, но той не видя в очите им това което очакваше. Някой каза: -         Та това е плащът на ди Анджело. -         Боже мой.- извика някаква жена -         Франческо казваше, че не би се разделил с него никога.- обади се друг       Почнаха обсъждания, възклицания, смут. Докато не обявиха началото. Всички насядаха по местата си. Ложата на Пиетро беше празна, но ето че и той се появи- последен като винаги, с непроницаемо изражение на лицето. Всичко затихна. Всички впериха погледи в него. Някой извика: “Ууу” и в цялата опера започнаха да дюдюкат и освиркват. Пиетро се засмя- това малко стресна публиката. Той си събу гащите и се надупи. Всички му видяха задните части. Чуха се възклицания предимно женски. Мълвата се разнесе бързо. Полицаите бяха пред къщата на Пиетро след половин час. Почукаха. Отвориха им. Икономът каза, че господин Барби е в банята в момента. Те решиха да чакат в гостната. След около час чакане почукаха на вратата на банята. Не получиха отговор. Насилиха вратата и го откриха гол във ваната сред много кръв изтичаща от вената на лявата ръка. Беше мъртъв. На стената беше изписано с кръв: “ Аз съм човека от бъдещето дошъл да покаже на робите свободата.”                                             3 Част                                   Джан Мария Висконти   Жюстин беше ненадмината изкусителка, с нежни устни като листенца на роза. Точно това харесваше най-много в нея Висконти. Той задоволяваше сексуалния си нагон само с орална любов, а тя беше най-добрата в това. Обхванала пениса му с уста и с нейното красиво лице беше гледка, която Висконти смяташе за нещо свещено, по-хубаво от която и да е природна гледка. Това го караше да се замисли, че хората са най-великото произведение на Твореца. Той беше атеист, но когато беше с Жюстин си мислеше, че тя е ангела изпратен да го спаси от самия него. Когато беше с нея се променяше до неузнаваемост. Ставаше мил, галантен и дори му минаваха мисли да извърши добро дело, да помогне на някой. Позволяваше си тези мисли и чувства само когато беше с нея. Иначе щеше да стане за смях в компанията с която се събираше. -         Зайче, ще дойда както обикновено в сряда. Вече говорих с отговорничката ти. Цял ден ще сме заедно. Платих й за да не приема други клиенти. -         Мили, дали подозира? -         Ще те измъкна от това долнопробно място и няма да се налага повече да те деля с други мъже. Дори и да подозира най-много да ми изпрати някои от своите главорези, а с такива аз обичам да си имам работа. Дори ще е удоволствие за мен.       И наистина Висконти беше опитен в уреждането на спорове и кавги. Беше участвал в три войни, беше печелил дуели, беше посещавал долнопробни кръчми, където да умееш да се биеш бе билета за излизане от кръчмата. Имаше страшно много познати които намираха смисъла на живота си в пиенето и побоищата. На 46 години, ерген, с мустаци и с винаги сериозно изражение на лицето. Беше от знатен род. Наследи много имущество когато родителите му починаха, но го пропиля по курви и по голямата му страст- комара. Беше му останала една двуетажна къща в покрайнините на Рим. Но нямаше никога да се раздели с нея или поне докато не замине за Индия с Жюстин. В къщата си държеше 25 кучета, големи и обучени от самия него да преследват и да бъдат агресивни. Нарочно ги държеше гладни дни наред докато… Познаваше се с директора на един от затворите в Рим. Там лежаха политически престъпници. В уречен ден събираше подбрана компания и устройваше невиждано представление. За приятели правеше отстъпка, но имаше и хора които си плащаха за да го гледат. Точно днес щяха да се събират. Целуна Жюстин. Размениха си клетви за вечна вярност. -         Дори смъртта е безсилна пред нашата любов.- каза Жюстин  Висконти излезе от публичния дом.  След около половин час разговаряше с директора на затвора за политически престъпници. -         Матео този път искам някой по-известен. За да ги смая. -         Рикардо дел Еспозито е подходящ. Но ще искам да платиш двойно. 50 процента за мен. -         Струва си.- без колебание отвърна Висконти  Еспозито бе от римската интелигенция. Бе написал книга, която стана много популярна за средните класи. Бе пацифист. Решил бе да влезе в политиката, но старите кадри не допуснаха това. -         Парите след представлението както обикновено. Може ли да се движи? Не искам жив труп.- каза Висконти -         Гарантирам за стоката. – каза директора В закрита каляска с чувал на главата и вързани ръце и крака Рикардо дел Еспозито бе преместен в къщата на Висконти. Там бе нахранен солидно. На другия ден в 12 часа на обяд къщата на Висконти се препълни от гости повечето бяха мъже и само две жени. Наобядваха се. Висконти тържествено се изправи и заяви: -         Виждам нови лица което говори, че пиесите ми се популяризират и скоро може да се играят в театъра. Всички се разсмяха. -         Но да не губим време. Днес избрах за главен актьор прочутия Рикардо дел Еспозито. Въведоха мъж с качулка на главата. Висконти я свали. Видяха пребледнял мъж, слаб и с измъчено изражение на лицето. -         А сега всички на конете.- продължи Висконти Всички излязоха на двора и се качиха на конете си. Висконти удари в лицето Еспозито и му каза: -         Бягай! Еспозито се поколеба за миг и получи втори удар в носа. Тръгна с усилие на волята. Висконти пусна кучетата. Тогава Еспозито разбра какво го очаква, премаля, разтрепера се и се напика. Имаше преднина която обаче бе бързо наваксана от кучетата. Публиката беше отзад на конете си и наблюдаваше с ококорени очи. Това което последва беше страховито. Навсякъде кръв, кучета борещи се за мръвка месо, парчета плът, кучета ядящи с настървение и понеже месото не стигна започнаха да се ядат помежду си. Стана кървава баня. Публиката остана доволна от зрелището. От Еспозито не бе останало нищо.                                  2 години по-късно                                                                      Индия   Джан Мария Висконти се прибираше при Жюстин. Бе пиян. Бе 4 часа сутринта. Вървеше криволичейки когато някой му се изпречи на пътя и каза: -         Ти ще отговаряш за убийството на Рикардо. -         Не познавам никакъв Рикардо въпреки че съм убил много хора. Махни се от пътя ми за да не си следващият. Човекът извади нещо от джоба си и каза: -         Антонио дел Еспозито ти праща много поздрави. Прозвуча изстрел. На погребението на Джан Мария Висконти нямаше нито един присъстващ. Анонимен бе поръчал тялото му да бъде покрито с червени рози.                                              4 Част                                Чезаре Борджия   Гордостта на семейство Борджия бе Джовани. Той бе човек, който връщаше вярата на хората в доброто и създаваше впечатлението, че човешкия род не е проклятието на тази планета. Имаше такива хора. Хора готови да помагат и да се раздават без да очакват благодарности. За него бе истинско щастие да накара някой човек да оцени най-големия дар- живота. Той вярваше, че веднъж оценил това богатство човек ще осъзнае колко нищожно и ненужно е всичко останало. Аскетизма го привличаше за известно време, но скоро осъзна че усамотяването е един вид егоизъм и самолюбие. Не. Той бе решил да вдъхва у хората надежда и сила за да достигнат до съвършената истина, че съдбата им е отредила роля, която те трябва да приемат и изиграят със смирение. Колкото и тежко да им бъде. Защото Спасителят бе казал:” Носете своя кръст както и аз носех моя.” И един ден всички ще седнем на трапеза и ще разговаряме с него. Той ще ни даде утеха, ще ни прости и ще ни понесе към царства където властва любовта и безкрайната радост, ще се превърнем в ангели и ще му служим и службата няма да има нищо общо със земната, защото за нас тя ще бъде по желание и ще бъде вършена с радост. Както когато обичаш някой- да свършиш нещо за него е радост за теб. Най- много от времето си Джовани Борджия посвещаваше на хора, които са се отчаяли от живота и са близо до самоубийството. Придоби слава. Хора идваха при него и си заминаваха утешени. Беше много умен, беше придобил знания от университетите където бе следвал богословие, философия и литература. Четеше много, пишеше книги защото знаеше че с книгите ще разпространи идеите си и се надяваше, че ще окаже въздействие  върху читателите. Изненадваха го хората. Всеки бе уникален и към всеки, който идваше при него за помощ подхождаше различно. Завист, омраза, желание да пролее кръвта на брат си изпитваше Чезаре Борджия- по-малкия от семейство Борджия. Той заслужаваше слава. Не този скучен негов брат. И с какво се бе прочул- с добрина. Та това бе демоде. “ Колко интересен е бил живота по времето на Римската империя. Християнството бе развалило света. В онова далечно време идеалите са били чудесни. Коварност, жестокост, лудостта на Калигула, разврата, удоволствието от убийството, властта над целия свят…” Чезаре имаше приятел с когото бяха неразделни. Свързваха ги общите ценности, а и още нещо… Още от малки бяха започнали да мастурбират заедно, а когато пораснаха вече нямаха никакви задръжки и бяха опитвали всичко в секса. Чезаре определено бе лидера, а Масимо го считаше за своя модел на подражание. Бяха страхотен тандем, разчитаха един на друг и винаги замисляха да осъществят някое велико дело според тяхната представа. Когато Чезаре навърши 21 години родителите му подариха чисто бял прекрасен и много скъп кон. “ Съвършен.” -си мислеше Чезаре, тогава Масимо измисли идея която възхити Чезаре. -         Имаме кон точно като този на Калигула, остава да извършим някое велико дело и да преминем през центъра на Рим сред овации и аплодисменти. Ти нали мразиш брат си. Той не заслужава да се нарича римлянин. Срамно е че във велик град като Рим се раждат такива хора. Трябва да започнем да убиваме тези нищожества. Обичам те и затова имам подарък. -         Какъв? Да ти припомня, че още не си ме изненадал за рождения ден, а минаха 4 дена. – каза Чезаре -         Погледни в тази торба. – каза Масимо  Чезаре погледна и видя познати очертания, хвана нещо кръгло и го извади. Настръхна и на лицето му се появи невярващо изражение- беше главата на брат му. За известно време онемя, гледаше втренчено, постепенно възторг се изписа на лицето му. Масимо го гледаше с наслада. -         Как? Разкажи с подробности. – каза Чезаре -         От известно време го следях, изучих навиците му. Проявих търпение. -         Търпението е християнска добродетел. Разочароваш ме.- прекъсна го Чезаре -         Понякога и Господ помага, защото го сварих в Църквата сам. Почнах да му говоря, разигравах го за удоволствие, беше ми в кърпа вързан. Той почна да ме гледа странно и каза: “ Аз ти прощавам и ти съчувствам, ще се моля за теб.” Извадих касапския нож и го почнах, но не в главата за да не я увредя. Направих го на пихтия. Отрязах главата и тя е твоя. -         Страхотно! Ще я покажа на баща ми- неговия любимец убит без бой. Това е типично за слабите.- каза Чезаре -         Има един проблем. Искам да ми помогнеш. Перото и неговата банда отново ме ограбиха. -         Досега на нищо ли не съм те научил? Биеш се до смърт или твоята или на противника. -         Да знам. Но ти не беше там, а те бяха петима. Перото е много едър. Искам да му отмъстя, но да сме заедно. Страх го е от теб откакто му отряза ухото. Ако бяхме заедно нямаше да ме закачи. -         Този път ще го убия и ще си боядисам лицето с неговата кръв. Масимо и Чезаре бяха издокарани в официални дрехи. Чезаре с жълт плащ на цветя и на белия си кон, а Масимо вървеше до коня. Не бързаха. Хората ги гледаха и се чудеха какво ли зло са намислили да сторят пак. Чезаре носеше голям чук, а Масимо двуостър нож. Бяха се запътили към кръчмата, която бащата на Перото държеше. Влязоха и видяха Перото зад бара говорещ си с няколко от своите приятели. Перото вдигна поглед да види кой влиза и като видя Чезаре и изражението на лицето му, без да се замисля с невероятна скорост се понесе към стаята където държаха алкохола и другите напитки и се заключи. Другите посетители в кръчмата познаваха Чезаре и не биха се намесили дори той да убива някой техен роднина пред очите им. Чезаре почна със силни премерени удари да чупи ключалката. Не бързаше. Беше взел решение. От стаята се чуваше гласът на Перото изпълнен със страх и ужас. Той крещеше да извикат баща му. Никой не помръдна. Чезаре начупи ключалката и бравата, игра един ритник на вратата и влезе. Видя Перото клекнал със ръце и лакти обвити около главата му. Чуваше се как тихо плаче. Масимо също влезе и изпита удоволствие от гледката. Всъщност единствено той викаше: -         Искаш ли да ти дам още пари? За теб винаги! Ще изпратя венец на погребението ти. В същото време Чезаре нанасяше тежки, бавни и точни удари в главата на Перото. Той почна да квичи от болка. Това раздразни Чезаре и той обърна чука с острото отпред за да му пробие главата по-бързо. След няколко удара жълтия му плащ бе опръскан с кръв, а лицето му бе на червени точки, но продължи докато не достигна до мозъка. Парченца мозък се разхвърчаха навсякъде. Той изпадна в транс. Продължаваше да удря по черепа на Перото. Това бе странно състояние. Никога не го бе изпитвал досега. Времето бе безкрайно. Сънуваше буден. Струваше му се че някъде някой го вика, но не чуваше добре. Май беше брат му. Не. Гласът бе мил и добър. Това бе майка му. Чу я как казва: - Да му дам ли да суче? Друг глас: -         Може да повърне. Познат глас: -         Бих предпочел да беше момиче. Гласовете продължаваха. Беше интересно. Масимо издърпа Чезаре и го поведе към изхода на кръчмата. Погледа на Чезаре бе като на олигофрен. И двамата бяха целите оцапани с човешки части. Чезаре се засмя. Масимо го изгледа обезпокоен. Чезаре падна на земята като труп и остана да лежи със странна усмивка. Масимо го изостави. Погледна слънцето и небето просто така без да знае че ще му е за последно. Лежащ на земята Чезаре бе намерил ключа за портата водеща към рая и ада заложени в човешкото подсъзнание.                                               5 Част                                    Пиетро Риарио   Младият кардинал на Флоренция Пиетро Риарио бе най-популярната личност в цяла Италия. Бе едновременно любимеца и дясната ръка на папа Сикст четвърти. Имаше славата на най-великия любовник на своето време. Когато случайно някой споменеше името му, жените веднага се вслушваха и не изпускаха и дума от това което се говореше за него. От Торино до Неапол той бе най-обсъжданата персона. Знаеше се обаче, че той бе открил жената на мечтите си и се носеха легенди за невероятните неща които вършеше за нея. Приемаше я в шатра от бяла и пурпурна коприна, украсена с кентаври и нимфи. Понякога оставаха заедно един с друг по цели дни и нощи и преминаваха през различни фази в отношенията си. Когато се виждаха след дълга раздяла първото нещо което правеха бе да се нахвърлят един върху друг и да задоволят сексуалния си нагон. Правеха го бързо като разгонени животни, целувките им бяха придружени с хапене и дори с дъвчене на устните, не спираха, не се насищаха, не се задоволяваха, а когато все пак силите им отслабваха почваха да се удрят и да си причиняват болка и то не на шега. Последният път Пиетро я удари толкова силно в челюстта, че й счупи зъб. Тя му го върна като му бръкна в окото. Винаги се стигаше до бой. Беше я насинявал много пъти. Веднъж тя взе нож и се опита да му отреже пениса. Той оцени това нейно хрумване като гениално и скоро след това й подари пръстен с огромен диамант. Биеха се при всяка среща. Той обичаше да я дърпа и влачи за косата като казваше: -         Ти си моето кученце. Ще слушаш господаря си. Накрая падаха изтощени от всичко това и заспиваха блажено. На другия ден си шепнеха нежни думи и се вричаха във вечна любов. -         Леонора Арагонска ти си най- доброто лекарство срещу скуката и тривиалността. -         А ти си чудовището затворено в клетка. И все пак аз съм по-смелата защото влязох в клетката при теб и те опитомих. Вече не можеш без мен. Аз те водя за носа велики любовнико. Бях впечатлена от славата ти, но аз обичам предизвикателствата, а вече ми скучно с теб. Искам да стана проститутка. Да ме изнасилят. Желая да изпитам колкото се може повече нови и нови усещания. С теб е еднообразно. Нямаш стил и ти липсват идеи и оригиналност. Това е последната ни среща. -         Ако ме напуснеш ще те убия. Който не е с мен е против мен. -         Разочароваш ме. Цитираш Христос извън Църквата. Мислех че само там произнасяш фразите от Библията, които както си ми признавал не значат нищо за теб. Винаги съм ценяла лицемерието ти- да се преструваш на добър християнин пред тази паплач дошла да ти се изповяда. -         Грешиш. Интересно е да ти се изповядват. Научаваш първи тайните на хората и после ги разпространяваш. Направо си Бог- можеш да сринеш страшно много животи и да докараш хора до отчаяние и крах. Мога да се похваля, че имам на сметката си няколко самоубийства. Веднъж ми се изповяда човек убил брат си заради наследство. В момента е в затвора. Но най-доброто ми попадение бе когато 15 годишно момиче ми се изповяда че е съгрешило като е преспало с момчето което обича. Няма да ти разказвам подробно колко добре се проявих в красноречието и манипулирането. Бях същински Протагор. Убедих я да ми смуче пениса през решетките. Винаги ще го помня. -         Тя не го слушаше. Каза само: -         Бременна съм. И не желая деца. Сигурно ще родя някое чудовище. Мразя децата. Те са товар. -         А аз мразя бременни жени. Като го махнеш пак ще се срещнем. -         Казах ти. Това е последната ни среща.       Пиетро се усмихна. Хрумна му да я убие. Мразеше я, но не можеше без нея. -         Ще ти помогна да го махнеш познавам хирурзи.- каза той -         Не ти вярвам. Тя го гледаше продължително. Изобщо не му вярваше. Странно бе че той изведнъж и предложи помощ. Познаваха се отдавна и досега не й беше направил нито една услуга. Лицето му придоби зловещ вид. Тя не се плашеше лесно. Леонора почувства гнева му. Чу го да казва: -         Никой не може да действа против моята воля. Ти ще си винаги с мен, искаш или не! Извоювах си славата на велик прелъстител не само заради красивото ми лице, но и защото не спирам да налагам себе си над всичко живо. Не вярвам в честните битки. Такива няма. Вярвам в постигането на максимален резултат.  Той се приближи бавно и спокойно към нея. Тя се опита да стане от леглото, но получи удар в корема с крак. -         Ще извадя бебето от утробата ти с кинжала ми. Пиетро извади кинжала от чекмеджето си. В това време Леонора отново се опита да стане и успя, но нито се развика нито хукна да бяга. Вместо това се приближи до него и го одра по лицето с дългите си нокти. Той хвърли кинжала на земята. Приближиха се и страстно почнаха да се целуват. И двамата бяха прокълнати. Това не беше любов. Това беше омраза. Бяха в ада и искаха да си останат там.                                        От автора или опит за епилог   Страхът, Ужасът, Болката, Жестокостта, Коварството, Убийствата, Злобата, Завистта. Кой и с каква цел бе измислил тези елементи образуващи една предизвикваща отчаяние мозайка наречена “ света в който живеем “. Истински се учудвам че света продължаваше да съществува. Тук имаше някаква тайна. Тайна която човечеството и досега не беше разгадало. Има хора които ще кажат с усмивка и щастие в очите че всичко им е ясно- има Бог и той ги пази. Много обичам да си имам работа с такива хора, защото тогава престъпвам правилото: “ Уважавай заблужденията на ближния си. “ И започвам да се боря с вярата им посредством аргументи(тъй като познавам добре Библията) и ужасяващи истории, които се случват всеки ден. Просто започнете да гледате новини и особено да четете вестници.   Има обаче и един друг тип хора на които истински се възхищавам. Мотото им е че света е такъв какъвто ние си го направим. Познавам такива хора. Един от тях живееше в родното си село и обичаше да поддържа градината си пълна с всякакви зеленчукови култури и въпреки всеобщото мнение за такива хора той обичаше да чете философски книги. Знаеше повече от мен за въпросите вълнували човечеството от Сократ до Сартр. Да се води разговор с него бе удоволствие. Бе отворен за новото. Минаваше често у нас и ми носеше картофи, краставици и домати от градината му. Откриха му рак, но той не се промени и до последно поддържаше градината си. Беше си изградил свой собствен свят, където смъртта не властваше. Описах тези герои и техните характери, защото считам за предизвикателство изследването на дълбините на ада. Там в светлината е скучно. Пък и… Доброто няма нужда от описване. То говори за себе си само.                                                      

drugoto e guliama skuka. am ne se surdi de )))))))))))
A.

Не се сърдя. Нямам намерение да ти разкривам обаче някои факти свързани с него.