Постинг
10.03.2010 08:27 -
Мелодраматично
(Разказът на моя господар)
Тя дори не можеше да играе. Беше зима. Снегът се сипеше и придаваше магия, която караше влюбения човек да се чувства потиснат. Но по начин, който ме караше да изпитвам сладост от болката в сърцето. Това беше и последния ми ден тук, на този свят. Бях свършил всичко, което да я направи щастлива. Тя щеше да се омъжи утре за офицер Смоленски и повярвайте ми бях го проучил по всички възможни начини, бях изхарчил толкова много рубли, бях говорил с командира на полка му и той нямаше право на никаква грешка спрямо нея. А тя… И думите на най-великия поет биха били излишни за да опишат прелестта й. Вижте на 53 години съм и може би съм оглупял или ме е налегнала инфантилността, но тя… Никога и по никакъв начин не бих я докоснал и с пръст и няма. Не желая да я оскверня с моята нищожност и грозота. За мен любовта е непрекъснато себе раздаване в името на обичания човек. Не желая да я притежавам. Желая нейното щастие, а с човек като мен тя едва ли би изпитала това. Как започна всичко… Преди четири години бях в ложата на Московския театър и видях… Видях, че Бог съществува. Просто трябва да го търсим или да се вгледаме добре в облика на хората. Никой друг не може да създаде такова изящество и да види ангел, който може би е наказан да дойде на порочната земя. Тогава за първи път изпитах за части от секундата така познатата болка на мъжете в сърцето. Затворих очи за миг и въздъхнах. Заклех се пред себе си да сторя всичко възможно за да я опазя от вулгарността царуваща в света. Какво ли желаеше тя? От тогава аз на практика станах роб на нея. Говорих с директора на театъра и узнах житейската й история. Дете на майка компаньонка и на задлъжнял комарджия баща опитващ се да направи така, че някой богат да я забележи посредством театъра. И се намери такъв… Дебел и долен маркиз когото лично аз изпратих обратно в Париж като му заръчах да забрави Москва до края на живота си. А за нея направих най-доброто според преценката ми от натрупания опит през живота. Пратих я при една лична моя позната и там тя изучаваше каквото й бе интересно. Щеше да стане най-обаятелната дама в московския елит. Такива бяха моите надежди. Случи се нещо съвсем не толкова обаятелно. Беше в обществото вече 5 месеца и хитър и опасен човек й завъртя главата. Нещо повече… Бях разкрит. Доброто винаги трябва да се прави анонимно. Така мисля аз. Тя ме посети. Влезе при мен и се усмихна. Започна бавно да си сваля дрехите.
- Момиче, така не се прави и не заслужавам такова отношение. Ти си дама. Не те учихме толкова време на обноски за да се държиш като уличница.
- Такава е майка ми и такава е моята природа. Искам пари за да се махна с него някъде далеч от лицемерието на вашата висша класа. Той е всичко за което съм мечтала.
- Понякога мечтите са глупави и детински просто забрави за него. Ще имаш всичко и без да се държиш така… И най-после се облечи. Не желая това от теб. Искам само малко обич и може би да се държиш с мен като с баща. Желая ти само най-доброто. Делата ми досега са го доказали.
- Твоето добро не е моето добро.
- Отказвам да споря с дете. Колко рубли желаеш?
- Сто хиляди ще ни стигнат.
Отворих чекмеджето си и й ги дадох. “Облик на ангел душа на дявол” – си помислих.
- И където и да идеш и колкото и да затънеш аз ще се появя за да те спася.
Тя се обърна и не каза нищо. Аз заплаках. Обичах я. Като дете. Като момиче. Като жена.
Като човек от царския двор имах шпиони навсякъде. Човекът, който я беше омагьосал си имаше репутацията и скоро разбрахме, че я е изоставил във Виена вземайки всичките й пари. Беше време за бързи действия и аз предприех такива. Намерихме я в един бордей, което ме вбеси. Това момиче имаше наклон към самоунищожение. Когато я прегърнах тя дори не се разплака, нито пък се зарадва. Знаете ли, понякога си мисля, че Сатаната всъщност е жена. Или пък, че най-честото превъплъщение на изкусителят е в женски образ. След като извърши това беше малко трудно да я приемат отново в обществото. В Санкт Петербург тя се запозна с Виктор Смоленски. Този път нямаше място за грешки и аз не допуснах такива. И ето ме сега гледайки прекрасната снежна тишина през прозореца, а аз съм запалил огнището, но остава да извърша още едно нещо… Знаете ли когато бях млад и имах интимни отношения с жени не можех да възобновя интереса си към жена, която е била с мен преди това. Да ви призная не знам на какво се дължи, но вече чувствах въпросната жена омърсена. Не мога да се привързвам. Може би и затова исках да не докосвам това момиче. Може би исках просто да усетя какво е чувството да обичаш. След като разбрах, че това е най-тъжното чувство се мъча. Утре тя ще получи вестта, че съм се самоубил. Това ще стане в деня на сватбата й. Вярвам в ада и ще наблюдавам от там реакцията й.
Господарят ми заръча да пътувам тази вечер за Санкт Петербург и да предам на госпожица Маричина писмо от него. След като пристигнах се отправих към мястото и видях, че тече усилена подготовка за венчавката между госпожицата и господин Смоленски. Предадох й писмото и казах от кого е. Тя го четеше и единственото което забелязах бе израз на досада по лицето й. Господин Смоленски я запита за какво се отнася, а тя му отговори: “Нищо интересно. Умрял там някой си…”
