ЗАЩО?? Прасета нищожни! Умеете само да грухтите и да се въргаляте в собствената си кочина, а тя е пълна с нечистотията на нищожността и посредствеността. На кого от вас е нужно да стъпвате в неговата малка ниша. Там където се е скрил именно от вас. Той много добре ви познава и знае, че умеете само да консумирате и по-важното да мърсувате. Бъдете сигурни, че вече сте осъдени и вашата смърт е неминуема. Той няма да ви съди защото ви е надживял. Разпънахте го на кръст, но някъде там се намери една душа, която го разбра и му прости за това, че характера му е труден за понасяне. Той живее от страданието, което му причинявате. Записано е в книгите. Страданието като метод на живот гарантира шлифован диамант. А диамантите предавани от ръка на ръка живеят вечно. Дори прасетата да ги заринат с кал, все ще се намери някой, който да ги изрови за да им се любува. А сълзите негови ще предизвикат кръвоизлив във вашата система подвластна единствено на алчността за богатство, власт и слава. Вие сте осъдени. Простете си преди вятърът предизвикващ справедливост да заличи вашата ненужна поява на земята. И тук той ще ви се изсмее... Вие си стоите на земята, а той лети към звездите с всяка неизмерима единица на скорост. Убийте таланта ако можете и смеете. Нито можете – нито ще посмеете. Неговият живот ще свърши точно тогава когато той реши сам да приключи с него, но... Има само една личност, която може, но небето няма да й позволи... Вие не сте осъзнали собствената си обреченост. Той е осъзнал неговата си и я гради по желание... А вашата е различно безлична. И не вие ще преценявате дали той е бил черен гарван или бял гълъб. Главното е, че той може да лети. Над вас... Над вас... Над всички вас... Близо до светлината...

Любовта към живота ще му струва много. Той живее за да рисува себе си и се опитва да нарисува колкото се може по-красив и изящен портрет. Убеден е във вечността и точно това е нещото което го кара да изпитва страх. Знае или по-точно предполага, че ще повтаря всичко до най-малкия детайл отново и отново и затова боледува. Страхът е неговата болест. И няма смърт... И няма смърт... За вечността смърт няма...

Той се пристрасти към образа, който видя в огледалото неотдавна. Това си бе лично негов образ, който прасетата се готвеха да загрозят с всички сили. Те не обичаха такива образи. Те се страхуваха от такива образи. Някой там... Кой ли е той? И под каква форма съществува? Криеше се точно зад огледалото, но съществуваше под някаква форма?? Той определяше... Той решаваше към кого да се насочат прасетата. Лично аз предполагам, че той е интересна личност. Лично аз бих искал да се срещна с него. Защото убиец от такъв калибър съществува инкогнито. Имам и личен мотив... Той уби таланта, а на мен ми е жал. Къде е той? Същият този. Бих искал да го видя с очите си и да си поговорим. Той е с класи над таланта и това му го признавам! Но се крие и то точно зад моя образ в огледалото. Пред него ще се поклоня, но не разбирам с какво съм предизвикал неговата унищожителна намеса спрямо таланта.

Грешката може да е била моя. Аз бях дързък и имитирах смелост. Това дразни. Всичко и всички. Не биваше да престъпвам закона на прасето. Защото веднъж престъпиш ли законите им започва драмата наречена: ЗАЩО??

Както виждате ви занимавам с тази драма достатъчно дълго, че да се превърне в мелодрама... А стойностните хора не обичат мелодрамата. Игнорират я. А прасетата само това и чакат. След като видят, че няма да ги заколиш започват да грухтят по теб. При мен нещата взеха плашеща насока... Образът ми е в опасност и въобще не знам в каква насока ще се развият нещата. Трябва да летя и да си съставя ново гнездо. Ако трябва да бъда откровен то е за образа ми. Не за мен. Предполагам... Защото ще е глупаво да ме заличат. Та аз си летя съвсем мирно. Не вдигам шум. Трудно е да повярвам, че съм кацнал на клон пред поглед на прасе. И все пак ако е така, за да заличат образът ми в огледалото трябва да заличат мен. Но винаги има едно ‘но’... Аз вече нарисувах няколко портрета на себе си...       

Този текст ми прилича на лабиринт, от онези в градините на старинните замъци. Все едно се разхождаш в него посред нощ без фенерче и мозъка ти произвежда коктейл от собствени химии, които те карат да виждаш..
Много страховит ;)))

Здравей! :) По много стилен начин си обрисувала текста. А за мен това бе изливане на най-негативните емоции и чувства спрямо неща, които ме докарват до истерия и параноя. И... Чист като недокоснат бял сняг огън от омраза. Поздрави! :)