- С вас не ми е нужен разговор. По постъпките ви видях що за човек се крие зад написаните думи. Вие пишете красиво, но действате без скрупули. И хората ви вярват, а си нямат и понятие какъв подлец сте. И ако обичате ми говорете на вие. Неприятен сте ми и не заслужавате ничие доверие.
- Не съм направил това заради чистото самолюбие. Съдиш неправилно Бенет. Аз...
- Говорете ми на вие Ларош. Спазвам дистанция от вас. Оправданията ви не ме интересуват. Съставил съм си собствено мнение за вас. Аз съм джентълмен и не бих подвел толкова хора заради проблеми, които са нищожни и взети на кантар са маловажни в сравнение с доверието на тези хора. Те ви повярваха, че сте от добрите, нали? Нямам представа как ги гледате в очите, но като се замисля... Сигурен съм, че това не ви тежи на съвестта, защото вие не притежавате такава. Лично аз сам решавам проблемите си, а вашият метод е да хленчите и да очаквате състрадание и докога така? Знам докога. Докато не ви видя пръснатата глава на паважа.
- Състрадание ли каза... Приех дуела, нали така? В същото време знам, че не си губил дуел никога. Знам, че умението ти да стреляш с револвер е отработено до съвършенство. Поразяваш мишената точно където си се прицелил. Не съм страхливец Бенет. Вървя по свой собствен път. Живея и действам според лична преценка. А като говориш за съвест не проумяваш ли, че отнемането на живот пък бил той и на подлец говори, че си иззел функциите на Бог, а относно съвестта... Да се опитваш да въздаваш справедливост не е работа на нито един човек. Аз също вярвам, че действам справедливо. И какво лошо виждаш в метода ми да пиша това, което чувствам?
- Ларош, вашите манипулативни методи не важат при мен. Чувствате... Хм... Чел съм ви творбите. Романтик... Ще си отидете от този свят по романтичен начин. Пък след това може някой и да ви чете... Аз също ще добия своята популярност като човека, който е прекратил живота на един невинен и обещаващ младеж. Тогава историята ще бъде разказана по друг начин. Аз ще съм подлец... Това очаквате да чуете и ето... Казах ви го... Сега е време да застанете на двадесет крачки, да се консултирате със секунданта ви и да проверите револвера.
Нито съм Лермонтов, нито съм Пушкин. Не съм създаден за да бъда мъченик там някакъв – ще се целя. Та аз съм французин, а това означава, че съм подменил картите и държа решаващия коз. При друга ситуация този щеше да ме застреля с един куршум. И по-точно с първия. Може би не всички французи са като мен. Е... В моята природа е заложено да печеля нечестно и да губя аристократично. И всичко заради някаква си там жена, която обърка всички сметки. Включително моите. Неговият секундант ме погледна и скришом кимна с глава. Джентълмен – Адам Бенет. Франсоа Ларош – подлец. Така изглеждаше настоящата ситуация. Работата е там, че Бенет бе на моя територия. Париж не е място за джентълмени. Тук те са застрашени вид. Той бе убеден, че играта започва сега. Аз устроих нещата така, че вече картите бяха раздадени и финала предизвестен. Само, че трябва да го поразя от първия път за да няма време да се опомни и да разбере нагласената ситуация. Бях твърдо решил да не пия, но въпреки това за да успокоя треперенето на ръцете изпих две чаши вино. А този разговор целеше да го разубедя, защото някак не ми се искаше да убивам. Мислите ли наистина, че ще се оставя на професионалист да стреля по мен? Въздъхнах...
Тръгнахме един към друг далеч от линията, която не биваше да пресичаме. Първи изстрел – мой. Даже не видях къде се целя и къде отиде куршумът. Той натисна спусъка и се опари. Изтърва револвера. Веднага схвана – познаваше ме. Целият треперех. Втори изстрел – мой. Целех се в гърдите му. Пропуск. Против всякакви правила - трети мой изстрел и най-после видях кръв, но куршумът беше минал и леко облизал дясното му слепоочие. Изведнъж се чу изстрел и от главата на Бенет бликна кръв. Той падна покосен.
- Поздравления мосьо Ларош!
Обърнах се и видях, че моя секундант Анжел държеше револвер и бе стрелял.
В кралския двор новината се разнесе бързо. Естествено наех хора, които убиха продажният секундант на Бенет. Лично Маркиз Дьо Вале – моят най-добър приятел ми гостува и с намигване ме попита как съм организирал нещата. Лондон бе мястото където вече никога нямаше да стъпя. При посещението на Лорд Бъроус и цяла английска делегация в Париж, хора, доказано почтени и честни бях унизен, защото когато пристигнах в кралския театър те демонстративно напуснаха ложите си. А аз? Заех се да пиша...
‘Душата ми е в терзания и плаче заради непоправимия грях... Съгреших спрямо Бог като престъпих негова заповед. Ще се моля всеки ден да получа прошка за това което бях принуден да направя. Дано силната ми вяра ме отведе далеч от самия мен. Защото чувствам пустош в сърцето си...’