Глава 1
- Можеше да ми кажеш мамо. Нали спомена някъде между редовете, че ме обичаш. Защо ми казваш тези неща чак сега?
- Виж не ми се оплаквай, а направи нещо с живота си. Аз направих необходимото. На децата не се казва, че мечтите им са наивни. Всъщност никога не знаеш кое е правилно. Наистина ме вбесяваш Алваро. Кой ти е виновен, че абсолютно нищо не правиш за да оправдаеш очакванията на така желаната мечта превърната в грандомания. Ти си некадърник – отсега да ти го кажа! Върви в САЩ! Иди там където се сбъдват мечтите. ‘Страната на неограничените възможности’ както я наричат. Хайде събирай си багажа и да те няма! Дори и малоумните деца по някакъв начин научават, че Дядо Коледа не съществува. Ти... Ама какво желаеш от мен?? Имам братовчедка в Сан Диего и тя ще те поеме. Ще започнеш да миеш подове и тоалетни. Може да ти се сбъдне мечтата да станеш известен актьор. Холивуд... Това е смешно. Не можеш да заставаш пред публика, трепериш като, че си болен от паркинсон когато се изправиш пред хора. Освен за статист да те вземат. Нямаш друг шанс. Ще гледаш, а и си мисля... Може би е добре да видиш как стават тези неща. Веднага ще осъзнаеш, че:’Това не е за мен. Аз това не го мога.’ Имаш ли идея под какво напрежение са поставени всички участващи в заснемането на филм? А... Та те работят по 16 часа на денонощие. А при големите продукции заспиват където им падне, а се хранят ако намерят време. Откъде ти идват тия глупости в главата?? Вече навърши 22 години.
- Но вярвам. Пробвай да ме убедиш в противоположното! След като цял живот си мълчала... И откъде ги знаеш тези работи за шоубизнеса?
- Мислех, че тази глупост ще отмине. Сгреших. Признавам. Чела съм за Холивуд като млада. Изживявах платонична любов към един актьор. Изчетох всичко за него. Ама бях на 16 години..
- Желая обич.
- Ха... Там където си се запътил такова нещо не съществува. Уверявам те. Това показва колко малко знаеш за живота, ценностите в Холивуд пък и това, че живееш в собствен свят на фантазии, който ще те доведе до разочарование. После... Доколкото те познавам... Ще те обземе такава апатия... Към всичко и всички. Ти не си от типа хора, които се учат от грешките си.
Глава 2
(Лос Анжелис)
- Имаш ли, че откачам?
- Алваро, помниш ли как те бих последния път?
- Не. Ама дай, че откачам.
- Няма да стане без пари. Знаеш къде отиваш. Миналия път ми налетя с нож и те бих като куче. Имам връзки и ще те пратя този път в затвора.
- Прати ме ама дай сега за малко. Малко ве пич.
- Ха-ха. Гонзалес дай му. Наш човек е.
- Еее евала брато.
- А... Що повръщаш ве пич, нали ти дадохме?
- Що ме биеш ве какво съм ти направил?
- Не ме наричай повече брато, измет нещастна! Ай се чупим от тук Гонзалес.
- Моля та ве дай ми само малко ми дай мъничко. Ай де. Моля ви се господине.
- Ще ти дам малко ако ме наричаш Супермен. Хайде де.. Чакам!
- Ох, Супермен благодаря. Много, ох.
- Гонзалес дай му.
- Аааа... Боли ма корема..
- А?? Ти плачкаш ли бе мойто момче?? Родителите ти на нищо ли не са те научили, а? Основно правило... Абсолютно всеки на тази скапана планета плаща цена за това, че живее. Може и да не ме разбереш в това си състояние и не съм точния човек, но ще го чуеш от мен. Един шанс ни е даден, а болката е навсякъде. Само трябва да направим така, че да получаваме колкото се може по-малко.,,Освен за статист да те вземат. Нямаш друг шанс. Ще гледаш, а и си мисля... ,,
но като цяло...чете се добре...препъванията са все по малко. Идеята е добра. Има от какво да си извадиш извод, поука и над какво да се замислиш. Наситен текст.
Браво от мен!
... и знай... чета те. няма нужда да ми го напомняш със изкуствени прочити и гласове.
и ти наричаш това признателност?!!!
дааа вероятно има обидени.... казваш го толкова снизходително...
Има разбира се и това съм аз!
Може да не ти харесва тоя ми коментар....но...щом искаш да те коментирам...ей ти!
Уморен си.... Лека нощ!
... Желая: Не прави това на на другите, което не искаш да направят на теб!
Бъди истински!
