(последна реплика към съдията)
Те го биеха. Бяха го свалили на земята. Бяха петима и го ритаха в кръста, главата и навсякъде където човек може да изпита болка. Но за него това не бе нещо ново. Беше преминал през всякакви изпитания и трудности затова този бой беше за него шведски масаж. Пък и човек се калява при такива ситуации. Само слабите получават срив на психиката от проявеното унижение спрямо тях и грубостта и животинското поведение на околните. А Александър Пертин беше живял дълго в различни домове за сираци из Москва. А там всеки ден се случваха всякакви гадости. Неговото подсъзнание бе изпълнено с ужас, мръсотия и въпреки това насилието което беше заложено в него не бе избило. Връщаше се от работа когато тези му скочиха. Всъщност той работеше на две места и понасяше ударите на съдбата със спокойствие. Вероятно това бе в кръвта му. Сигурно родителите му са били силни личности. Така поне смяташе той. Тези го мачкаха от бой, но той не отвърна на нито един удар. Като всички животни те щяха да успокоят порива си и да спрат. Утре съм на работа и трябва да ставам рано – си мислеше Александър и се надяваше тия да свършват по-бързо защото иначе ще им се счерни живота. Те можеха да бият, но не можеха да убиват, а той нямаше какво да губи нито изпитваше страх от полиция, затвор или смърт.
От боя получи аркада на дясната вежда, а лявата му буза се поду, повърна кръв. Върна се квартирата която бе наел и си взе един студен душ, топла вода така и нямаше. Сипа си водка, изпи 100 грама и се поуспокои. Александър Пертин беше висок, як с черна къдрава коса и мургаво лице. Беше от типа хора, които просто оцеляват. Разчиташе единствено на себе си и досега се бе оправял сам. Като всеки човек и той имаше мечта, искаше да изпита какво е любовта. Но не можеше да се оправя с жените пък и искаше нещо истинско, което да го накара да отдаде живота си на това чувство и на тази жена. Беше на 34 години, а още бе девствен. Страх го бе когато общуваше с жените, винаги се притесняваше и говореше безсмислици или поне така чувстваше нещата. Страх го бе когато приближи момента за целувка и сближаване. Гледаше порно филми и се самозадоволяваше, но това бяха просто човешки нужди, а той вярваше че все някога ще се намери жена, която да не му се присмее и да го разбере. Много силно искаше семейство, дете. Не знаеше че мечтата му ще се сбъдне, но не както си я представя, не знаеше как ще реагира, защото човек никога не е подготвен когато му се случват чудеса. Той работеше като охрана на един завод за строителни материали и същевременно пренасяше тухли, плочки и всякакви тежести към същия завод, а в строителството жени почти нямаше. И все пак точно когато бе почнал да губи вяра в мечтата си се случи чудото. В заводът назначиха нов изпълнителен директор. Всички бяха привикани да се запознаят с него. Оказа се че това е жена красива и интелигентна, с руса коса и сияйна усмивка. Когато Александър я видя почувства присвиване в областта на сърцето. Изпита чувство каквото никога не бе изпитвал и не можеше да си го обясни. Това е жената – помисли си той. И не знаеше защо си го помисли, но изпита вяра в тази си мисъл. Вяра в някаква предопределеност или висша сила. Почна да трепери, всичко което се казваше преминаваше без той да го разбира, гледаше само нея.
Погледът й попадна на него и тя се почувства особено и сякаш усети че му е подвластна. Тя отвърна очи.
В продължение на три дена Александър повтаряше името й и си представяше какви ли не неща – как тя мисли за него, как спи, обрисува я в различни ситуации. Въображението му работеше на пълни обороти и накрая разбра – той беше влюбен. Радваше се, дори написа стихотворение. Значи това е любовта, тя дава криле – мислеше той. Нямаше търпение да раздадат заплатите – тогава щеше да я види отново.
Дългоочаквания ден дойде. Той се бе приготвил старателно, смяташе да й сподели какво чувства и да издекламира стихотворението. Направи така че да се нареди последен на опашката и по този начин да останат насаме.
- Александър Пертин заповядайте. – каза тя
- Благодаря ви госпожице. А… Искам да споделя нещо с вас.
- Предчувствам какво ще ми кажете и ви моля най-приятелски да го запазите за себе си.
- А… Много моля да ви кажа.
- Съжалявам аз не мога да ви отвърна със същото.
- Но… Вие не знаете аз… Обичам ви.
- Големи хора сме, нека не се държим като деца. Ще забравя казаното.
- Но аз наистина ви обичам, обичам ви! – каза умолително Александър
- Спрете, спрете, спрете!
Александър се приближи до нея с обезумял поглед, тя се уплаши.
- Да спра… Никога няма да спра да ви обичам. Няма да спра.
Тя се развика, а Александър я хвана и почна да я души без да знае какво прави. Продължи като стискаше все по-силно и по-силно. Минаха няколко минути и тя загуби почва под краката си олюля се и щеше да падне ако той не я държеше. Тя умря, а той я прегърна и легна на земята обвил я с ръце. Беше щастлив.
27.04.2012 06:51
27.04.2012 21:41
