Прочетен: 2625 Коментари: 8 Гласове:
Последна промяна: 08.06.2012 03:11
Годините летят, но си припомням нея. Първата с която имах нещо като секс. Казвам нещо защото е трудно да дефинираш думата секс след като вече си имал съвсем различно и по-обогатено преживяване. А и колко далеч може да достигне човек в секса? Предпочитам да не говоря защото може би ще ви отвратя, а не това е целта ми. Желая да разкрия юношеските трепети, а вие ако щете ме наречете егоист тъй като го описвам единствено заради себе си. Казват, че първия път бил лошо преживяване което в последствие с последователност и системност водело до наслада. Добре отговорете ми тогава защо след всяка следваща жена аз започвам да губя все повече интереса си към тях? А тогава и двамата не знаехме какви ги вършим, но с моите 15 години и нейните 16 е обяснимо. Системност и последователност. Не притежавам нито едно от двете. Постоянство – не ме търсете. Всъщност последното качество е валидно за мен само ако е нещо което обичам да правя и в което вярвам, а секса вече не е сред приоритетите ми. А имаше време когато единственото което правех бе да тичам след мацки. Сега… Да правя секс с някой който не обичам е същото като да мастурбирам. Може би съм твърде романтичен, но за мен това важи с пълна сила. Отминаха годините когато бях с компанията отворковци бройкайки всяка следваща. Отминаха годините когато един вид трупах опит в осмото изкуство наречено секс. Отминаха годините когато започвах все повече да експериментирам в тази област. Между нас да си остане – правил съм някои неща и с мъж. Ето виждате ли какъв герой съм. Но… Дойде време да се разделя с детството. Защото без да говорим за секс да целуваш една, а следващото междучасие друга си е тъпо. Дали помъдряваме с годините? Не знам, но едно е сигурно – с годините секса си отива. Това което ми идва в главата точно в този момент е, че никога не бива да се занимаваме с неща преходни и нетрайни. Аз приключих с някои от тях. И все пак… Това момиче. Андреа. Това момче. Алесандро. Тази страна. Италия. Този град. Неапол. Този плаж. И тогава се случи. Бяхме две момчета и две момичета. Римляни от едно училище дошли с ясни намерения. Франческо и Паула се излежаваха и целуваха, а ние с Андреа тръгнахме ръка за ръка към необятното. Не можех да говоря, сърцето ми биеше, страх ме беше да я погледна, ръката ми почна да се поти. Тогава тя направи нещо много интересно – стисна ми здраво ръката и ме придърпа към себе си. Целувката беше много сочна. Тя смучеше езика ми, а аз прокарах ръка по гърдите й. Пясък. Това е което последва. Тя като сладко котенце легна на гърдите ми. Тогава за първи път се почувствах мъж. Нямаше нужда от думи. Морето се опитваше да ни достигне, но ние бяхме над него някъде близо до другата галактика която Бог бе решил да пригоди за нас – тези които знаят какво е чувството заложено в неговите любимци. Щастието. Раят. Ние вкусихме от жаждата на плътта си и се разделихме с невинността си. О, толкова беше хубаво тогава. Исках да плача от радост. Исках да плувам в морето и никога да не се върна. Исках да умра. Дали има хора които се самоубиват от щастие? Не знам, но чувството ми тогава бе, че съм извършил най-големия подвиг на който човек е способен. Аз бях властелинът на планетата. Всичко отмина и замина. Остана само спомена. И ето ме мен след тези години. На 24 съм и най-мразя да ми казват, че живота е пред мен. Точно заради това изречение пропускам аристократично всеки шанс да взема това което желая. Някой беше казал: “Няма невъзможни неща, има изоставени мечти.” Такъв съм аз. Пречупен от живота. Чакащ чудото. Чакащ обрата. Толкова много неща пропилях и то не защото съм некадърен, а защото съм мазохист. Пробивам нагоре по стълбицата на живота и точно когато всичко е в мои ръце правя грешка и захвърлям в кошчето за боклук целия си труд и всичко постигнато за да се възкача отново и отново да пропадна и отново да пробия… Целия ми скапан живот е точно това. Не знам какво ще става с мен и не ме интересува особено тъй като нямам какво да губя. Чудя се дали нещо или някой ще ме накара да живея всеки ден като вълшебния с Андреа? Малко съм позагубил надежда. То се случва. Все някой, все нещо…
Такъв е живота на всички ни - низ от възходи и падения. А да не те интересува бъдещето и да нямаш какво да губиш си е направо дзен! :) Само свободният човек няма какво да губи.
Поздрави и хубава вечер! :)