Постинг
24.01.2010 20:20 -
Твърда игра
- Тръгвай, тръгвай, бързо, бързо!
Аз съм най-големият и як от екипа, който е на смяна тази вечер. Сержант Предраг Бранкович от Антитерористичният отряд на Сърбия. При щурм винаги ме слагат най-отпред заради физиката ми. Висок съм един и деветдесет и седем и тежа сто двадесет и седем килограма. Все още не знаем за какво става въпрос, но при нас винаги са най-тежките случаи. Два екипа от по четири души. Две коли. Двама снайперисти. Гърция е имала спартанците, Рим преторианците, а сега сме ние. Честно да ви кажа, не съм добър по история, но тогава бях малък и все нещо ми е влязло в главата. Но не с познания по история или каквито и да е науки изкарвам парите си. Аз съм в първата кола, заедно с лейтенанта.
- Подадена ни е информация от Службата за Борба с Организираната Престъпност, че в апартамент в квартала Любице се укрива наркотрафиканта от азербайджански произход Генадий Радулов - Гущера. Прякорът му идва от това, че много са се опитвали да го задържат, но са успявали само да го настъпят по опашката или, ако щете, хващали са го за оная работа. Той ни трябва жив, охраната му можете да я пратите по дяволите. Ето снимка. Вече има човек от Службата на мястото, който ме е информирал, че апартамента е скромен с една тераса от едната страна и прозорец от другата. Снайперист от страната на прозореца и друг от страната на терасата. Лошото в случая е, че самата сграда е с домоуправител и входната врата е заключена. Знаете, че това означава по двама алпинисти от двете страни. Аз и Йозеф оставаме долу при вратата с човека от Службата. Ще координирам атаката. Когато сте готови влизате по мой сигнал едновременно.
Лейтенанта говореше с човека от Службата.
- Къде по-точно се намира това? 46? Ясно. Вие къде сте? Ясно. Къде да отбием? Ясно.
Пристигнахме. Веднага излязохме от колите. Лейтенанта започна разговор с човека от Службата и двамата снайперисти.
- Ех, как ще ми бъде приятно да изпуша една цигара след акцията. – каза сержант Радолюб Иванович
- Още ли пушиш само след акция?
- Да. Когато усетиш полъха на смъртта и я изиграеш, цигарата си заслужава.
- Грешно ти е мисленето. Трябва да мислиш единствено и само за акцията. Аз така правя.
- Мисля, по дяволите, нали заедно с тебе ще се катерим до седмия етаж.
Разговорът между лейтенанта и другите приключи. Снайперистите тръгнаха в различни посоки.
- Изчакайте да се разположат.
Минаха няколко минути. Може би последните в живота ми?
- Първи на позиция. Какво виждаш? Спуснати щори, но светлина. Ясно.
Започна леко да ръми дъжд.
- Втори на позиция. Какво виждаш? Мъж пушещ на терасата. Той ли е? Не. Ясно.
- Сега от вас четиримата искам бързина. Радолюб и Предраг на прозореца. Другите двама към терасата. Действайте. Втори отстрани мъжа.
Хукнахме въоръжени с по един Глок 17. Почнахме да се катерим без въжета както са ни учили. Радолюб бе по-бърз от мен. Вече бе стигнал шестия етаж, а аз бях до четвъртия. Усетих болка в левия си крак, но това беше нормално при тези неща, после щяха да разберат какво ми има. Сега трябваше да стигна седмия етаж и нищо друго не ме вълнуваше. Чух стрелба. Нещо прелетя над мен и падна. Не ме интересуваше дори да беше падането на Дявола на земята. Седмия етаж. Бързо, бързо, мамка му. Стигнах. Прозореца беше счупен. Погледнах с насочен пистолет. Някой веднага се опита да ме разстреля с АК-47. Получи куршум в главата, а аз в ръката, с която държах пистолета. Изтървах го през етажите. Веднага се набрах и влязох. Одрах се почти целия на скапания прозорец. Извадих ножа си. В тази стая нямаше никой. С всичка сила разбих една от вратите, за да видя насочените пистолети на колегите ми и проснатия на пода с белезници наркобос.
- Свърши Предраг. Къде е Радолюб?
След петнадесет дни, няколко нищо незначещи имена за обществото получиха медали. Сред тях бях и аз. Радолюб почина на път за болницата. Самия аз лежах там двадесет и три дена. След това – отново по задачи. А за вас не знам. Едно мога да ви кажа. Не ме карайте да влизам у дома ви.
